Пишейки за художника, би било редно да предложа поне минималната биографична информация - къде е завършил и специализирал, какви изложби е правил до момента, кои колекции притежават негови картини, - но си представям гневната му реакция и се отказвам. "Какво значение имат тези факти? Кого интересуват?" - би възкликнал той.
Не че е прекомерно скромен или склонен да подценява личността си. Просто му е вродена позабравената вече мъжка категоричност, която издълбава рязка граница между значителното и несъщественото, между случайната повърхност на факта и невидимата, но съдбовна същина.
И докато мнозина от нас се реят над земята като глухарчета, подхванати от колебливите ветрове на времето, хора като Атанас Андасаров - със силни корени и самосъзнание за родова определеност - усещат себе си като брънка от здравата верига на поколенията, закотвена в пластовете на историята, и живеят, мислят и творят някак непоклатимо, уверено и цялостно.
Не че Андасаров е художник на исторически сюжети - не си представяйте платна като тези на Гюдженов, Поплилов или, не дай си Боже, Дончо Вълчев например! - не, той рисува пейзажи, понякога и портрети. Но и най-непретенциозният обект на изкуството му има своята предистория, объркваща сплав от случайни съвпадения и тайни закономерности, от която художникът безпогрешно извлича тъкмо онези нишки, изграждащи незримата трайна арматура на нещата.
Да кажем, погледът му спре на някое скромно, дори непривлекателно кътче от природата, бегло докоснато от слънчева струя и засветило с мимолетна красота. Така възникналата странна хармония в цветовете на бледите, посивели терени, прихлупени от ярко облачно небе, е вече готов сюжет, който мнозина живописци директно биха пренесли на платното - за да го забравят незабавно в търсене на следващата естетическа примамка.
Но за Андасаров този колористичен ефект не е безпричинен, както не е анонимно и късчето гола, безплодна земя. И не посяга към четката, преди да е придобил дълбоко познание за нейната биография и съдба. За стаения в недрата уран, изпепелил зелените сокове на тревите, за хората от този край, мълчаливи, упорити, и жилави, за децата, растящи болнави и бледи. Не че ще ги впише в пейзажа, но, прозрял живота върху тая напукана, опечена земя, ще гледа с други очи към нея, изправен пред статива.
И ще я рисува отново и отново, при изгрев и привечер, под топли и студени небеса, в жълто и синьо (подобно на Моне, опитващ се да проникне отвъд фасадата на Руанската катедрала в различим часове на деня); в готовите картини, разбира се, ще звучи и споменът за първото впечатление от красивата хармония, теренът пак ще е сивкав, а небето ярко - но формите ще са насечени от пулсациите на вътрешна енергия и цветовете ще се докосват така, сякаш си нанасят рани.
Дори от най-спокойните к безметежни пейзажи блика живот, от който спира дъхът - при това постигнат не с пасивно наподобяване на външните структури, а с широки, свободни удари на четката, с категорична авторска намеса в автономното битие на нещата, с увереността на художника в правото му да прониква в дълбините и да извлича оттам само онова, което прецени като определящо, изконно, извечно.
И тези преценки са убедителни. Те са въплътени в такава безупречно естетическа форма, която би приковала вниманието и на най-взискателните ценители на модерната живопис.
Елена Попова, в. Век 21, 29-11-1992 г.
Вижте факсимиле на публикацията в прикрепения файл.
Attachment | Size |
---|---|
V-dylbinite-na-bitieto-Vek21-1992.pdf | 1.15 MB |